Разказите на О,Хенри (1862–1910) са същинско заровено съкровище, което всяко поколение преоткрива. „Хиляда долара“, „Последният лист“ и „Даровете на влъхвите“ са между най-известните му творби: затрогващи разкази с оставящ ни без дъх край за нещата от живота и човешката доброта, която единствено може да стопли хората в светлите зимни празници. Книгата „Разкази за Коледа” е на пазара, благодарение на ИК” Изток-Запад”.

Хиляда долара

– Хиляда долара – повтори адвокат Толман тържествено и сериозно. – А ето ги и самите пари.
Младият Джилиан се засмя, явно развеселен, докато докосваше тънката пачка от нови петдесетдоларови банкноти.
– Това е дяволски странна сума – обясни бодро той на адвоката. – Да бяха десет хиляди долара, човек можеше да го отпразнува с фойерверки. Ако пък бяха само петдесет долара, и притесненията нямаше да бъдат много.
– Чухте какво гласи завещанието на чичо ви – продължи адвокат Толман с професионално безразличен глас. – Нямам представа дали обърнахте достатъчно внимание на по­дробностите, затова ще трябва да ви припомня нещо: от вас се иска да ни представите отчет как сте използвали завещаните хиляда долара веднага, щом го сторите. Това е задължително условие. Надявам се, че ще изпълните изричното желание на покойния господин Джилиан.
– Можете да не се съмнявате в това, независимо от допълнителните разходи, които ще трябва да направя – любезно го осведоми младият човек. – Сигурно ще си наема секретарка. Никога не ме е бивало в сметките.

И Джилиан отиде в своя клуб. Там издири едно лице, което наричаше Стария Брайсън.

Стария Брайсън – спокоен четирийсет­годишен мъж – се бе усамотил. Седеше в един ъгъл и четеше книга, а когато видя, че Джи­лиан се приближава въздъхна, остави настрани четивото и си свали очилата.

– Събуди се, старче! – викна му Джилиан. – Ще ти разправя една много странна история.
– Предпочитам да я разкажеш на някого в билярдната зала – рече Стария Брайсън. – Знаеш колко мразя твоите истории.
– Тази история е по-хубава от другите – увери го Джилиан и си сви цигара. – С удоволствие ще ти я разкажа. Прекалено тъжна и прекалено смешна е, за да подхожда на чукащи се една в друга билярдни топки. Идвам направо от фирмата на грабливите адвокати, наети от моя покоен чичо. Той ми е завещал точно хиляда долара. Питам се какво ли би могъл да направи човек с хиляда долара?
– Мислех, че покойният СептимъсДжилиан разполага поне с половин милион – каза Стария Брайсън, който явно проявяваше към случая толкова интерес, колкото мухата към шише с оцет.
– Разполагаше – весело се съгласи с него Джилиан, – и тъкмо затова се е пошегувал. Завещал е целия си куп дублони на един микроб. По-точно, част от парите му отиват у един човек, който работи върху създаването на нов бацил, а останалите пари ще отидат за построяването на болница, която пък да ликвидира бацила. Извън това има едно-две дребни дарения. Икономът и готвачката получават по десет долара, както и пръстен с печат. А на племенника си оставя хиляда долара.
– Винаги си разполагал с много пари за харчене – отбеляза Стария Брайсън.
– С купища – потвърди Джилиан. – Чичо беше като някаква фея от приказките по отношение на издръжката.
– А други наследници има ли? – попита Стария Брайсън.
– Няма – отвърна Джилиан, погледна сърдито цигарата на Брайсън и обзет от неловкост, ритна облечения с кожа диван. – Има някаква госпожица Хейдън, храненица на чичо ми, която живее у тях. Кротко създание с музикални наклонности, дъщеря на човек, който е имал нещастието да му бъде приятел. Забравих да ти кажа, че и за нея се отнася шегата с десетте долара и пръстена. Ще ми се и аз да бях част от нея. Тогава можех да си поръчам две бутилки шампанско, да дам пръстена вместо бакшиш на келнера и да си измия ръцете от цялата тази работа. Не се дръж надуто и враждебно, Брайсън, а ми кажи какво може да направи човек с хиляда долара.

Стария Брайсън избърса очилата си и се усмихна. А усмихнеше ли се Стария Брайсън, Джилиан знаеше, че ще се заяжда повече отвсякога.

– Хиляда долара – започна той – може да са и много, и малко. Някой би могъл да изпита щастието да си купи къща за хиляда долара, а после да се присмива на Рокфелер. Друг би могъл да ги използва, за да изпрати жена си на Юг и така да и спаси живота. Хиляда долара ще стигнат да се осигури качествено мляко на сто бебета през юни, юли и август и така да се спаси животът на петдесет от тях. Толкова пари със сигурност ще стигнат и за половинчасова игра на фаро в един художествено офор­мен бар. Биха могли и да покрият образованието на някой амбициозен младеж. Научих, че за същата сума вчера на търг е била купена автентична картина на Коро. Човек може да се премести в град на Ню Хампшър и да живее почтено с хиляда долара цели две години. Може да наеме за една вечер „МадисънСкуеърГардън“ и да изнесе сказка колко опасности грозят попадналото в положението на наследник лице, стига да има публика.
– Хората можеха и да те харесват, Брайсън, ако не държеше проповеди – почти невъзмутимо рече в отговор Джилиан. – Помолих те да ми кажеш какво бих могъл да направя аз с хиляда долара.
– Кой, ти ли? – незлобливо се засмя Стария Брайсън. – Виж какво, Боби Джилиан, логиката диктува възможност да направиш само едно нещо. Можеш да купиш с тези пари диа­мантен пендант за госпожица Лота Лориър, а после да заминеш за Айдахо и да се натрапиш с присъствието си в някое ранчо. Съветвам те да бъде ранчо с овце, защото изпитвам особена неприязън към овцете.
– Благодаря – каза Джилиан и се изправи. – А аз си мислех, че мога да разчитам на теб. Съветите ти улучиха право в целта. Искам да се отърва от парите накуп, защото иначе ще трябва да си водя сметка за тях, а мразя да описвам разходите си долар по долар.

После Джилиан телефонира за файтон и каза на кочияша:

– До театър „Коломбина“, пред входа за актьорите.

Вече почти готова да се появи пред тълпата зрители на матинето, госпожица Лота Лориър подпомагаше природата, като усилено използваше пухчето на пудрата, когато гардеробие­рът и съобщи името на господин Джилиан.

– Пусни го да влезе! – каза госпожица Лориър. – Казвай какво има, Боби. След две минути съм на сцената.
– Наостри за миг дясното си ухо – с укор я посъветва Джилиан. – Да, така е по-добре. И по-малко от две минути ще ми стигнат. Какво ще кажеш за една дреболия от рода на пендантите? Мога да издържа на три нули с цифрата едно най-отпред.
– О, щом искаш... – пропя госпожица Лориър. – Адамс, подай ми дясната ръкавица. Кажи ми, Боби, ти видя ли огърлицата, която си бе сложила Дела Стейси онази вечер? Струва две хиляди и двеста долара в „Тифани“. Но, разбира се... Адамс, дръпни ми шарфа малко вляво.
– Госпожица Лориър за хоровата увертюра! – долетя гласът на момчето, съобщаващо за излизането на сцената.
Джилиан си тръгна и с бавни крачки стигна до чакащия го файтон.
– Ако имаше хиляда долара, какво щеше да направиш с тях? – попита той кочияша.
– Щях да отворя заведение – тутакси про­звуча дрезгавият глас на мъжа. – Знам едно място, където парите могат да се гребат с пълни шепи. Четириетажна тухлена сграда на ъгъл. Всичко съм намислил. На втория етаж – китайци и чоп суй, на третия – маникюр и чуждестранни мисии, на четвъртия – игрален дом. Ако сте решили да вложите капита...
– А, не – прекъсна го Джилиан. – Попитах просто от любопитство. Ще те наема със заплащане на час. Карай, докато не ти кажа да спреш.

Осем пресечки по-надолу по „Бродуей“ Джилиан почука с бастуна си по капрата и слезе. На тротоара седнал върху табуретка слепец продаваше моливи. Джилиан се изправи пред него и каза:

– Извинете, имате ли нещо против да споделите с мен какво бихте направили, ако разполагахте с хиляда долара?
– Вие ли слязохте от файтона, който току-що спря? – попита го слепецът.
– Да, аз.
– Сигурно сте почтен човек, щом се возите на файтон през деня – рече продавачът на моливи. – Ако желаете, погледнете това.

Той извади от джоба на сакото си книжка и протегна ръка към Джилиан. Джилиан пое книжката, разгърна я и видя, че е спестовна.

Остатъкът по сметката на слепеца беше хиляда седемстотин осемдесет и пет долара.

Джилиан му върна книжката и отново се качи на файтона.

– Забравих нещо... – каза той. – Закарайте ме в кантората на Толман и Шарп на „Бродуей“.
Адвокат Толман го изгледа враждебно и въпросително през очилата със златни рамки.
– Прощавайте – весело започна Джилиан, – мога ли да ви задам един въпрос? Надявам се да не ви прозвучи нахално, но бих искал да зная дали чичо ми е завещал на госпожица Хейдън още нещо, освен пръстена и десетте долара.

„Много ви благодаря, сър!“ – каза след малко той, отново се качи на файтона и даде на кочияша адреса на чичовия си дом.

Госпожица Хейдън пишеше писма в библиотеката. Беше дребна и стройна, облечена в черно. Нямаше как обаче човек да не забележи очите и . Джилиан влезе в стаята с вид на човек, за когото целият свят е без особено значение.

– Току-що бях при стария Толман – обясни той. – Като са преглеждали документите, адвокатите са открили... – Тук Джилиан спря, за да се сети точната дума. – Открили са допълнение, поправка, послепис или нещо такова към завещанието. Изглежда, че по-късно старият приятел е размислил, размекнал се е малко и ви е завещал хиляда долара. Понеже имах път насам, Толман ме помоли да ви донеса парите. Ето ги. Най-добре ги пребройте, да не стане някаква грешка.

И Джилиан остави парите на масата, до ръката и .

Госпожица Хейдън пребледня и ахна.

Джилиан, полуизвърнат, се загледа през прозореца.

– Предполагам, разбира се, че ви е известно – каза той с приглушен глас, – че аз ви обичам.
– Съжалявам – каза госпожицата, като взе парите.
– Няма надежда, така ли? – попита той почти весело.
– Съжалявам – повтори госпожицата.
– Мога ли да напиша една бележка? – попита Джилиан с усмивка и седна на голямата маса.

Госпожица Хейдън му даде хартия, перодръжка и се върна на писалището.

Джилиан описа как са били употребени хилядата долара със следните думи: „Черната овца Робърт Джилиан заплати хиляда долара, за да осигури вечното щастие, което Небесата дължат на най-прекрасната и най-мила жена на света.“

После прибра написаното в плик, кимна за сбогом и пое по пътя си.

Наетият от него файтон отново спря пред кантората на Толман и Шарп.

– Употребих хилядата долара – радостно осведоми Джилиан притежателя на очилата със златни рамки – и дойдох да ви представя отчет за това, според уговорката. Не сте ли на мнение, че предчувствието за лято сякаш се носи из въздуха, господин Толман? – попита той и хвърли белия плик на адвокатската маса. – Вътре, сър, ще намерите доклада за modusoperandi, по който изчезнаха доларите.

Без да докосва плика, господин Толман отиде до вратата, повика своя съдружник Шарп и двамата заедно се заеха да изследват обширните пространства на огромния сейф. Като трофей от тършуването измъкнаха голям плик, запечатан с восък. Употребиха сила, за да го отворят, и заедно започнаха да поклащат над съдържанието му своите почитаеми глави. После Толман влезе в ролята на говорител.

– Господин Джилиан – официално започна той, – към завещанието на чичо ви има допълнение. Беше ни поверено, без да се разгласява, с указание да не се отваря, преди да сте ни донесли изчерпателен отчет за израз­ходването на оставените ви със завещанието хиляда долара. И тъй като вие изпълнихте задължителните условия, партньорът ми и аз прочетохме допълнението. Не бих искал да ви обременявам с правната терминология, но ще ви запозная с духа на съдържанието. Ако се прецени, че начинът, по който сте използвали хилядата долара, доказва наличието у вас на качества, заслужаващи награда, ще последва вашето значително облагодетелстване. Аз и господин Шарп сме посочени като хората, които да отсъдят дали е така, и ви уверявам, че ще изпълним дълга си според буквата на закона и непредубедено. Ни най-малко не сме зле настроени към вас, господин Джилиан. Но нека се върнем към текста на допълнението. Ако сте употребили въпросните пари разумно, мъдро и безкористно, в наша власт е да ви връчим поверените ни за тази цел ценни книжа на стойност петдесет хиляди долара. Ала в случай че – както изрично подчертава нашият клиент, покойният господин Джилиан – вие използвате парите така, както сте го правили в миналото – ще цитирам думите на господин Джилиан: като се отдавате на „осъдително прахосничество сред другари с лошо име“, – тези петдесет хиляди долара следва да се изплатят незабавно на МириамХейдън, храненица на покойния господин Джилиан. Струва ми се, че отчетът, който ни предавате, е писмен. Надявам се, че ще ни имате пълно доверие за решението, до което ще стигнем.

И господин Толман протегна ръка, за да вземе плика. Джилиан обаче се оказа малко по-бърз от него и го превари. Старателно накъса на ивици написаното, както и плика, и ги прибра в джоба си.

– Всичко е наред – усмихна се той. – Ни най-малко не е нужно да ви безпокоя с това. Бездруго подозирам, че и представа нямате за описаните залози. Загубих хилядата долара на конни състезания. Моите почитания, господа!

Джилиан си тръгна, а Толман и Шарп се спогледаха и печално поклатиха глави, когато чуха, че той весело си свирука в коридора, докато чака да дойде асансьорът.