Резюме

Статията разглежда научната дейност на Елисавета Карамихайлова през три взаимосвързани, но аналитично различни измерения: принос към експерименталните методи за регистрация на лъчения, изграждане на университетско обучение по атомна физика и участие в изследвания на радиоактивността на природната среда в България.

Основният първичен източник е съвместният ѝ труд с Берта Карлик от 1928 г., изследван по пълния оригинален текст на немски език; сведенията за по-късната ѝ дейност са съпоставени с научноисторическата монография на Лазарова и Балабанов, институционални публикации и проверими библиографски записи. Прекият анализ на експерименталните данни установява обоснована зависимост между интензитета на алфа-индуцираната луминесценция, броя на частиците и характеристиките на сцинтилационния материал, при изрично посочени условия и граници на измерването.

Историческите сведения за проучванията в района на Бухово и за наблюденията на валежи и аерозоли очертават последващо приложение на радиометричните измервания към проблеми с обществена значимост, но част от конкретните резултати остават достъпни само чрез вторичен източник. Защитавана е тезата, че трайният принос на Карамихайлова се състои не в ретроспективно приписвани открития, а в експерименталната прецизност, създаването на научна школа и последователното въвеждане на измерването като основание за обосновани решения.

1. Въведение
Научната биография на Елисавета Карамихайлова принадлежи към историята на европейската експериментална физика през първата половина на ХХ век, когато изследването на радиоактивността постепенно променя както представите за строежа на веществото, така и възможностите за непосредствено наблюдение на процеси, недостъпни за сетивата. В този период напредъкът не се определя единствено от откриването на нови частици или формулирането на теоретични зависимости. Също толкова важни са детекторите, процедурите за измерване и критериите, по които експериментаторът решава дали регистрираният сигнал действително отразява изследваното явление. В така очертания контекст трудовете на Карамихайлова заслужават внимание като част от историята на научната измеримост, а не само като епизод от биографичния разказ за една от първите българки във физиката [1–3].

Пътят ѝ преминава през виенския Институт за радиеви изследвания, през научната среда на Кеймбридж и през Софийския университет, където през 1939 г. тя става първата жена, хабилитирана като университетски преподавател. В средата на 40-те години участва във формирането на самостоятелна академична среда за атомната физика, а по-късно работата ѝ се свързва и с изследвания на радиоактивността в България [1, 5, 6]. Тези етапи обикновено се представят последователно, като професионална биография. По-същественият научноисторически въпрос обаче е какви конкретни експериментални умения и институционални практики могат да бъдат проследени във всеки от тях и какво позволява действително наличната документация да се заключи за тяхната взаимовръзка.

Темата има и отношение към историята на радиационната безопасност. Измерването на радиоактивността, оценяването на радиационния риск и защитата на изложени лица са свързани, но неравнозначни дейности. Историческата употреба на термина „радиационна опасност“ не дава сама по себе си основание да се реконструира индивидуална доза или да се оценява съответствие със съвременните нормативни изисквания. Подобно разграничение е необходимо особено когато трудове по фундаментална физика се разглеждат от
перспективата на професионалната превенция: аналитичната приемственост не бива да се подменя с недоказана непосредствена причинност.

Настоящото изследване има за цел да определи съдържанието и границите на доказуемия принос на Карамихайлова, като постави в центъра пряко достъпното ѝ експериментално изследване от 1928 г., разгледа институционалното му продължение в българската академична среда и анализира начина, по който по-късната ѝ дейност е отразена в историческите свидетелства за радиационния мониторинг. Водещият въпрос не е дали отделни научни постижения могат да бъдат представени като предвестници на днешната
лъчезащита, а кои свойства на измервателната практика — проверимост, контрол на влияещите фактори и яснота относно ограниченията — са били предпоставка за надеждна физична интерпретация.

2. Източници и изследователски подход
Основата на анализа е публикацията на Берта Карлик и Елисавета Карамихайлова „Über die durch α-Strahlen erregte Lumineszenz und deren Zusammenhang mit der Teilchenenergie“, представена на заседание на Виенската академия на науките на 24 май 1928 г. и отпечатана в том 137 на Sitzungsberichte, с. 363–380 [2].

Използвано е цифрово факсимиле на оригиналния труд, включително схемите на експерименталните постановки, единадесетте фигури, таблицата с измерени и изчислени стойности и заключителното резюме. По този начин предмет на прочита са не само съобщените резултати, но и условията, при които авторките са ги получили, тяхната аргументация и самостоятелно формулираните от тях ограничения. 

За институционалната и приложната дейност е използвана монографията на Пенка Лазарова и Никола Балабанов от 2013 г., която обединява историческо изложение, спомени, изображения на документи и библиография [1]. Съпоставени са също официалната история на катедра „Атомна физика“ при Физическия факултет на Софийския университет [6], библиографските записи на публикации от 1924, 1938 и 1940 г. [3, 7, 8] и изследването на Николина Сретенова, съдържащо публикуван превод на автобиографичен документ [5].

Съвременният популяризаторски текст на „БГ Наука“ се разглежда единствено като свидетелство за обществената рецепция на биографията, а не като самостоятелно основание за удостоверяване на исторически събития [9].
Източниците са разграничавани според характера на свидетелството. За статията от 1928 г. е възможна пряка проверка на текст, число, метод и фигура; издателските записи удостоверяват авторство и публикационни реквизити, без непременно да предоставят основание за анализ на пълния експериментален резултат; монографията позволява да се проследят исторически факти и интерпретации, но съобщаваните в нея измервания не се представят като пряко повторно проверени. Когато датировките или административните определения се различават, противоречието се запазва като изследователски факт. Не се извършват нови физични измервания, преизчисления на исторически експозиции в съвременни дозови величини или медицинска интерпретация на отделни случаи.

3. Експерименталното изследване от 1928 г.
3.1. Измервателният проблем и изборът на метод
В съвместния си труд Карлик и Карамихайлова изхождат от конкретен методичен проблем: при определяне на радиоактивност чрез наблюдение на сцинтилации трябва да се знае как светлинният отклик на детекторния материал зависи от броя и енергията на въздействащите частици. Самото наличие на светене не е достатъчно, за да бъде то използвано като количествена мярка. Ето защо авторките започват с въпроса дали общата луминесценция е пропорционална на броя на падащите алфа-частици, след което изследват
ролята на остатъчния пробег и енергията им [2, с. 363–364]. Последователността на тези задачи е характерна за внимателно изградена експериментална програма: преди да се пристъпи към физическа интерпретация на сигнала, се установяват условията, при които самият сигнал може да бъде сравняван.

В първата постановка като луминесцентен материал е използван цинков сулфид, облъчван от полониев източник. Излъчената светлина се регистрира посредством фотоелектрична клетка с рубидиево покритие, а възникващият фототок се оценява с еднонишков електрометър на Вулф. Експерименталната схема включва подвижни прегради и възможност да се отделят сигналът от облъчването и собственият ефект на измервателната система [2, с. 364–365, фиг. 1]. В постановката е отчетено както влиянието на геометричното разположение на източника и екрана, така и състоянието на сцинтилационния материал.
Подробностите не са описателна украса на изследването: те обясняват защо дадено сравнение може да се счита за валидно в рамките на конкретния опит.

3.2. Количествената зависимост и нейните граници
Представените измервателни серии показват приблизително линейна зависимост между фототока и броя на падащите алфа-частици при съпоставими условия на наблюдение [2, с. 366–367, фиг. 2a и 2b]. Авторките едновременно с това посочват източниците на вариация: измерванията от различни дни не дават напълно еднакви абсолютни стойности, което се свързва с промени в чувствителността на фотоелектричната клетка и със състоянието на захранването. Значението на този коментар е съществено. Той показва, че получената права не се налага като универсална характеристика на всяко сцинтилационно измерване, а е
изведена от серия експерименти, чиято сравнимост изисква референтни препарати и
контролирани условия.

В заключителната част на статията е изрично посочено, че пропорционалността за изследвания цинков сулфид е установена до плътност на падащия поток приблизително 2,7 × 10⁵ частици за секунда на квадратен милиметър; по-високи стойности не са изследвани [2, с. 379]. Разгледани са и препарати, за които в историческата измервателна система са отчетени стойности до около 12 000 електростатични единици. Последното число принадлежи на конкретната инструментална и единична практика на периода и не следва да се представя механично като съвременна активност в бекерели. Преизчисляването би изисквало допълнителна информация за определението на величината, геометрията на източника и ефективността на детекцията. Историческата коректност тук се състои именно в запазване на първоначалните измервателни условия.

3.3. Енергия на частиците и свойства на сцинтилационната среда
След като е проверена зависимостта на общото светене от броя частици, изследването се насочва към по-сложния въпрос за връзката между интензитета на луминесценцията и енергията, отдавана в материала. В тази част са използвани различни образци цинков сулфид, различаващи се по зърнест състав и сцинтилационни свойства, както и проби от диамант [2, с. 368–378]. Авторките не ограничават анализа до емпирична графика, а обсъждат и физичните причини за отклоненията: дълбочината на кристалните зърна,
оптичната абсорбция и отражението на светлината, вариацията в пробега на алфа-частиците и неоднородността на използваните материали.

При образците с добре изразени сцинтилационни свойства е установено съответствие между светлинния отклик и енергията, отдадена от частицата в кристала; при други материали зависимостта следва по-близко остатъчния пробег до достигането на насищане [2, с. 378–380]. Особено показателен е сравнителният анализ на резултатите от фотоелектрично регистриране на сумарната луминесценция и по-ранните наблюдения на единични сцинтилации. Той дава възможност едновременно да се обсъдят устойчивостта на физичната зависимост и ограниченията на различните способи за наблюдение. За един от изследваните
безцветни диаманти, например, при определените опитни условия е отчетен светлинен сигнал приблизително 5% от този на използвания за сравнение цинков сулфид [2, с. 377]. Това е резултат за конкретния материал и постановка, не общо твърдение за всички диаманти като детектори.

Таблица 1 синтезира основните резултати, които могат да бъдат проверени непосредствено в оригинала. Представените зависимости имат преди всичко значение за историята на детектирането на йонизиращи лъчения: те показват как се характеризира
измервателна среда, когато изходният сигнал зависи едновременно от свойствата на
източника, физичния процес и отговора на използвания материал.
Таблица 1. Проверими резултати от експерименталната публикация на Карлик и Карамихайлова (1928)
Анализиран показател Резултат, съобщен в оригинала Източник
Брой алфа-частици и светлинен
сигнал
Пропорционалност в изследваните условия и диапазон [2, с. 366–367]
Плътност на потока До около 2,7 × 10⁵ частици/(s·mm²); по-високи стойности не са
изпитвани
[2, с. 379]
Анализиран показател Резултат, съобщен в оригинала Източник
Енергия / остатъчен пробег Различен характер на зависимостта при отделните
сцинтилационни материали
[2, с. 368–380]
Влияние на материала Зърнест състав, оптично поглъщане, отражение и състояние на
образците [2, с. 368–378]

3.4. Мястото на резултатите в историята на радиационните измервания
Използването на фотоелектричен метод, съпоставянето на независими серии и обсъждането на ограниченията отличават този труд като пример за систематична експериментална работа. В него обаче няма оценка на облъчване на работещи, определяне на индивидуална доза, медицинско проследяване или изпитване на защитни средства.
Предметът е взаимодействието между алфа-частиците и луминесцентната среда и неговата регистрация. Поради това връзката с историята на радиационната защита може да бъде изведена само през значението на надеждните измервания за последваща интерпретация на радиационни явления. Подобна връзка има методологическа стойност, но не превръща публикацията от 1928 г. в нормативен или дозиметричен документ.

4. От международните изследователски центрове към Софийския университет
Работата на Карамихайлова във Виена и Кеймбридж показва участие в научна среда, в която ядрените явления се изследват с разнообразни инструментални подходи. Още публикацията в Nature от 1924 г., съвместна с Ханс Петерсон, е посветена на яркостта на сцинтилации, предизвиквани от различни частици [3]. По-късните ѝ трудове разглеждат гама-излъчването на активния налеп от актиниевия ред и интерпретацията на йонизационни измервания в газове при високо налягане [7, 8]. Самото тематично
разнообразие е установимо от публикационните записи, но подробни оценки на методите и резултатите на последните две статии не се правят, тъй като пълните им текстове не са включени в пряко анализирания корпус.

Историческата литература отдава особено внимание и на съвместната публикация с Мариета Блау от 1931 г., посветена на проникващото лъчение на полония [4]. Тук е необходима прецизност, защото в по-късните популярни разкази този труд нерядко се обвързва с твърдения за пропуснато откритие на неутрона. В монографията на Лазарова и Балабанов въпросът е разгледан критично и се подчертава различието между
регистрирането на необяснено проникващо лъчение и неговата експериментално обоснована идентификация като нова частица [1, с. 57–63]. Наличните в настоящото изследване материали не позволяват да се приписва на Карамихайлова откриването на неутрона. Подобно ограничение не намалява значението на собствените ѝ изследвания, а ги освобождава от ретроспективно наложени очаквания.

Завръщането ѝ към университетска работа в България има значение, което надхвърля персоналната академична кариера. Според Лазарова и Балабанов през декември 1939 г. Карамихайлова е избрана за редовен доцент по „Опитна атомистика с радиоактивност“, а решението на Академическия съвет е датирано на 12 декември [1, с. 23–24]. Именно с това назначение се свързва историческото ѝ първенство като първата жена, хабилитирана за преподавател в Софийския университет. Формулировката трябва да бъде запазена точно: през 1939 г. става дума за доцентска хабилитация, а не за избор за професор.

Сведенията за преподавателската ѝ дейност очертават постепенно изграждане на курсове, лабораторни занятия и материална база по атомна физика и радиоактивност, включително използването на апаратура, донесена от предишните ѝ научни специализации [1, с. 26–27, 74–76]. В институционален план това е процес на създаване на условия за експериментално обучение, а не единствено за предаване на теоретични знания. Различието е съществено: лабораторната култура предполага студентът да овладява не само физични понятия, но и начините за калибриране, наблюдение, интерпретация и критична проверка на
измервателните резултати.

Точната година на създаването на катедра „Атомна физика“ остава предмет на несъвпадащи свидетелства. Монографията посочва 1945 г., а официалната история на Физическия факултет — 1946 г. [1, с. 26, 75; 6]. В отсъствието на непосредствено прегледан учредителен акт не може да се установи дали това са две датировки на един и същ административен факт или отражение на различни етапи от организационното оформяне.
Затова настоящият текст определя участието на Карамихайлова в изграждането на катедрата към средата на 40-те години, без да премахва противоречието чрез предположение.

5. Изследвания на радиоактивността на природната среда в България
5.1. Промяната на научната проблематика
След преминаването си във Физическия институт на Българската академия на науките през 1955 г. Карамихайлова работи по задачи, насочени и към радиоактивността на природни обекти. Лазарова и Балабанов описват изследвания на води, почви, атмосферни аерозоли и валежи в контекста на разширяващата се ядрена дейност и обществените опасения, свързани с радиоактивното замърсяване [1, с. 30–31, 82–89]. В сравнение с лабораторните опити от 20- те години се променят както мащабът, така и смисълът на изследователската задача. От характеристиката на детекторния отклик интересът се насочва към установяване на радионуклиди или сумарна активност в реална среда, чието състояние може да има значение за населението и за условията на труд.

Тази промяна не означава, че публикацията от 1928 г. е непосредствен технологичен предшественик на всички последващи измервания. Няма достатъчно данни, за да се възстанови използваната апаратура във всяко от по-късните проучвания и да се докаже пряк пренос на конкретни технически решения. По-убедителна е приемствеността на изследователския подход: внимателно определяне на наблюдаваната величина, съобразяване на метода с физичната среда и интерпретация на получения резултат според
неговите ограничения.

5.2. Бухово: от радиометричния резултат към институционалната реакция
Сред най-съществените приложни епизоди в монографията е проучването на радиационната обстановка в района на Бухово. Лазарова и Балабанов съобщават за установени участъци с повишена радиоактивност, свързани с радий-226 и продукти от неговия разпад, като посочват локално измерени стойности на мощността на експозицията до 1000 микрорентгена на час [1, с. 82–83]. Според тях Карамихайлова е представила доклад до ръководството на института и до здравните органи, в който е обърнато внимание на
радиационната опасност и са предложени защитни мероприятия. Описани са и последващи технически действия в района.

Историческата значимост на случая се съдържа в преминаването от научно наблюдение към институционално уведомяване и обсъждане на защитни действия. Трябва обаче да се отчете степента на документална достъпност. Оригиналният доклад и първичните протоколи от измервания не са част от непосредствено анализирания материал; поради това цитираните стойности, съставът на замърсяването и хронологията на мерките се възпроизвеждат като сведения от монографията. Те не дават достатъчно основание да се изчислят индивидуални дози, да се оценят здравни последствия или да се установи числено ефективността на предприетите действия. Изложението позволява по-ограничен, но съществен извод: в този период дейността на Карамихайлова е свързана с проблеми, при които резултатът от радиометричното проучване трябва да бъде преведен на езика на обществената и институционалната отговорност.

5.3. Наблюдения на валежи и атмосферни аерозоли
Друг важен пример са изследванията на радиоактивността на валежи и атмосферни аерозоли в София за периода от декември 1957 до декември 1958 г., чиято публикация е библиографски отнесена към 1960 г. [10]. Според изложението на Лазарова и Балабанов саобработени 136 валежни и 184 въздушни проби, като за валежните проби е описана лабораторна подготовка и последващо определяне на обща бета-активност [1, с. 84–85].
Броят на пробите и процедурните подробности са представени тук с ясното уточнение, че произхождат от вторичен научноисторически източник, а не от самостоятелно извършена повторна проверка на статията от 1960 г.
Системното пробовземане и обработката на материали от околната среда предполагат различна организация от опита с контролирани радиоактивни препарати в лаборатория. Измерваната активност на проба не е равнозначна на получена доза от конкретно лице.
Между двете стоят въпросите за радионуклидния състав, пространственото и времевото разпределение, възможните пътища на постъпване и особеностите на експозицията. По тази причина данните следва да бъдат разглеждани като свидетелство за развитието на радиационните наблюдения, без от тях да се извеждат недоказани заключения за професионално облъчване или заболявания.

Монографията споменава и проучвания на радиоактивността на природни води във връзка с медицински хипотези, включително търсене на възможна връзка с ендемичен нефрит [1, с. 87–88]. Съобщеният отрицателен резултат е показателен за готовността да бъде проверявано предположение, а не предварително да бъде потвърждавана желана причинна връзка. Той обаче не може да се използва като окончателно съвременно медицинско заключение, още по-малко без пряк анализ на съответната методика и емпирични данни.

6. Обсъждане
6.1. Прецизността на експеримента като траен научен принос
В приносите на Карамихайлова има основание да се търси не само определен набор от
експериментални резултати, но и характерен начин на поставяне на въпросите.
Публикацията от 1928 г. не отделя явлението от инструмента, чрез който то е наблюдавано.
Авторките признават промяната в чувствителността на фотоелектричната клетка,
съпоставят образци и серии, отчитат материалните различия и обявяват максималния
изследван поток частици. Именно това придава на резултатите им интерпретативна
устойчивост: физичното заключение не се представя като по-общо, отколкото позволява
измерването. Тези характеристики могат да бъдат установени непосредствено в
оригиналния текст, без да се прибягва до оценъчния език на по-късните биографии [2].
Погледнато от съвременна перспектива, подобна практика има видимо методологическо
сходство с изискването всяка оценка на въздействие да стъпва върху проследими данни и
известни ограничения на измервателния способ. Би било исторически некоректно обаче да се
пренасят днешните стандартизирани понятия за метрологична неопределеност, ефективна
доза или система за професионална радиационна защита директно в съдържанието на труда
от 1928 г. Сравнението има аналитична, а не терминологична или нормативна функция.
ИСТОРИКО-НАУЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ СТМ „ИРЕН М“ ЕООД
Елисавета Карамихайлова · 8
6.2. Институционалният принос и неговото историческо значение
Развитието на университетско преподаване и лабораторни практики по атомна физика в
България може да бъде разглеждано като второ, различно по характер измерение на нейното
наследство. Значението му се проявява във възможността отделна научна компетентност да
бъде превърната в повтаряща се образователна и изследователска дейност. По данни на
историческата монография Карамихайлова не се ограничава до изнасяне на лекции, а участва
в организирането на лабораторни условия, при които студентите получават достъп до
експериментални методи [1, с. 74–76]. Преценката за мащаба на този принос трябва да
отчита, че инвентарни книги, учебни планове и всички административни решения не са
непосредствено прегледани в настоящото изследване. Това не обезсилва историческия
разказ, но очертава неговата доказателствена основа.
Хабилитацията през 1939 г. има самостоятелно значение и за социалната история на
университетската наука. Тя представлява институционално признание за жена изследовател
в академична среда, в която подобно професионално развитие дотогава не е било
реализирано по същия начин. При оценката на този факт е важно да се различават
хабилитационната длъжност на редовен доцент и по-късните сведения за професорско
звание, свързано с работата ѝ в БАН. Монографията посочва 1962 г., докато в други
биографични публикации се срещат различни години [1, с. 30]. Точната датировка на
последното назначение не следва да се решава чрез избор на най-често повтаряната версия.
6.3. От наблюдение към предупреждение: ограничения на историческата аналогия
Във връзка с радиационната безопасност най-същественият въпрос е как и при какви
условия информацията от измерването придобива значение за решение извън
лабораторията. Сведенията за Бухово отразяват именно такава ситуация: описано е
измерване на замърсяване, последвано от съобщаване на риска и предложения за мерки [1, с.
82–83]. Не е необходимо да се реконструира недоказана пряка връзка с апаратурата от 1928
г., за да се установи общият научен принцип, че защитното действие изисква наблюдения,
които могат да бъдат обяснени, проверени и правилно интерпретирани.
Тъкмо тук е и професионалната релевантност на темата за служба по трудова медицина:
историята на радиоактивността показва, че превенцията не започва с формалното посочване
на опасност, а с нейното разпознаване, количествено характеризиране и отговорно
съобщаване. Това е интерпретация от позицията на съвременната практика по здраве и
безопасност при работа, а не твърдение, че Карамихайлова е осъществявала функциите на
днешна служба по трудова медицина. Тя също така не позволява автоматично да се
преценява адекватността на исторически решения според днешни нормативни режими.
6.4. Памет, популяризация и доказуемо научно наследство
Историята на значими учени често е подложена на изкушението да бъде сведена до
състезание за първенство. При Карамихайлова то се проявява както в представянето на
работата ѝ с Блау около изследванията на проникващото лъчение, така и в
непоследователната употреба на академични звания и дати. Подобен подход рискува да
остави в сянка именно онова, което е най-добре установено: съвместните експериментални
изследвания, конкретният им методичен принос и ролята ѝ в развитието на
университетската физика. Критичната биография не се нуждае от недоказани „пропуснати
открития“, за да обоснове историческата значимост на своя предмет.
ИСТОРИКО-НАУЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ СТМ „ИРЕН М“ ЕООД
Елисавета Карамихайлова · 9
7. Ограничения на изследването
Представеният анализ е основан върху ограничен, но разграничен по доказателствена
стойност корпус. Статията от 1928 г. е прочетена в цялост по цифрово факсимиле; за част от
останалите научни трудове са използвани издателски метаданни, а сведенията за
българските радиационни проучвания произхождат предимно от монографията от 2013 г.
Непосредствено не са изследвани оригиналната собственоръчна автобиография,
университетските протоколи за хабилитацията и основаването на катедрата, кадровите
актове за професорското звание и първичните доклади от Бухово. Поради това текстът не
претендира за изчерпателна архивна реконструкция и не смесва пряко установени данни със
сведения, цитирани по вторичен източник.
В публикациите съществуват несъвпадения относно точния ден на раждане, годината на
формалното създаване на катедрата и датировката на професорското назначение. В
заглавието се използват само годините 1897–1968, а противоречията относно
институционалната хронология се излагат изрично. За историческите данни за
експозиционни скорости не се извършва съвременна дозова оценка. Така поставените
ограничения не служат като обща уговорка за неяснота, а определят точния обхват, в който
могат да бъдат формулирани защитими заключения.
8. Заключение
Прочитът на съвместното изследване на Берта Карлик и Елисавета Карамихайлова от
1928 г. позволява да се установи конкретен принос към експерименталното характеризиране
на алфа-индуцираната луминесценция. Авторките изследват количествената връзка между
броя на падащите частици и светлинния сигнал, проследяват зависимостите от енергията и
свойствата на материала и определят граници, отвъд които резултатите им не могат да
бъдат непосредствено обобщавани. Стойността на труда се съдържа едновременно в
получените физични зависимости и в дисциплината на тяхното експериментално доказване.
Историческата литература свързва по-късната дейност на Карамихайлова с
утвърждаването на университетско обучение по атомна физика и с развитието на
изследвания на радиоактивността на природната среда в България. Данните за проучванията
в района на Бухово и за наблюденията на атмосферни аерозоли и валежи показват
преориентиране на измервателната работа към въпроси с непосредствено обществено
значение. Техният анализ остава съобразен с обстоятелството, че част от оригиналната
документация не е включена в настоящия източников корпус.
Научното наследство на Елисавета Карамихайлова следва да се оценява в неговата
действителна многопластовост: като експериментално постижение, като институционално
изграждане на академична среда и като участие в ранното изследване на радиационната
обстановка в България. Историята на нейната работа показва и по-обща закономерност —
надеждното измерване не е периферен технически етап на науката, а условие за достоверно
знание и за отговорното му приложение. Именно в тази перспектива приносът ѝ остава
значим и за съвременните дискусии за ролята на научните доказателства при
предотвратяването на рискове.

Литература
[1] Лазарова, П., Балабанов, Н. (2013). Професор д-р Елисавета Карамихайлова – първият български ядрен
физик. София: Тип-топ Прес. ISBN 978-954-329-038-7. https://www.bulatom-bg.org/wpcontent/uploads/kniga_last.pdf
[2] Karlik, B., Kara-Michailova, E. (1928). Über die durch α-Strahlen erregte Lumineszenz und deren Zusammenhang
mit der Teilchenenergie. Sitzungsberichte der Akademie der Wissenschaften in Wien, Mathematischnaturwissenschaftliche Klasse, Abt. IIa, 137, 363–380. Mitteilungen des Institutes für Radiumforschung, Nr. 222.
Дигитално факсимиле: ZOBODAT, SBAWW_137_2a_0363-0380.pdf.
[3] Kara-Michailova, E., Pettersson, H. (1924). The Brightness of Scintillations from H-particles and from α-particles.
Nature, 113, 715–716. https://doi.org/10.1038/113715a0
[4] Blau, M., Kara-Michailova, E. (1931). Über die durchdringende Strahlung des Poloniums. Sitzungsberichte der
Akademie der Wissenschaften in Wien, Abt. IIa, 140, 615–622. Библиографски данни по [1].
[5] Sretenova, N. (2002). Elizaveta Karamihailova (1897–1968) – the first woman physicist who managed to cross the
“safety curtain” of Sofia University. XXII Varna International Philosophical School. Историческа публикация с
превод на автобиографичен документ.
[6] Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Физически факултет. Катедра „Атомна физика“:
институционална история. https://www.phys.uni-sofia.bg/?page_id=2136
[7] Kara-Michailova, E. (1938). The total energy of the γ-radiation emitted from the active deposit of actinium.
Mathematical Proceedings of the Cambridge Philosophical Society, 34(3), 429–434.
https://doi.org/10.1017/S0305004100020375
[8] Kara-Michailova, E., Lea, D. E. (1940). The interpretation of ionization measurements in gases at high pressures.
Mathematical Proceedings of the Cambridge Philosophical Society, 36(1), 101–126.
https://doi.org/10.1017/S0305004100017059
[9] БГ Наука. „Елисавета Карамихайлова: българската пионерка на ядрената физика“.
https://nauka.bg/elisaveta-karamihailova-balgarskata-pionerka-yadrenata-fizika/ (популяризаторски
източник).
10] Карамихайлова, Е. и съавт. (1960). „Радиоактивност на валежи и атмосферни аерозоли в София (от
10.XII.1957 г. до 31.XII.1958 г.)“. Известия на Физическия институт с АНЕБ, 8, 53–78. Библиографски данни
по [1].