Писателката Неда Антонова повдига завесите на една потънала в забвение история между две сърца. И князете се влюбват, четете в рубрика ни „Големите любови”.
Батенберг, княз на Княжество България (1857-1893) умира 36-годишен в Грац след неуспешна операция на апандисит (апендицит).
Зография, дъщерята на богат търновски търговец - е възпитаница на Ксенинския девически пансион в Петербург.
През Освободителната война се връща в България и постъпва като самарянка в руския санитарен отряд край Плевен, където се среща с младия генерал Скобелев.
Любовта им е взаимна, но на предложението му да е оженят, тя отказва. Там - в щаба на дивизията , Зография среща опълченеца Тодор Иринин, скоро се омъжва за него, а той след Освобождението е назначен за командир на личния конвой на княз Батенберг.
Така се срещат Негово Височество князът и Зография, но до края тя остава духом и тялом вярна на паметта на Скобелев и на любовта към съпруга си.
Княз Батенберг знаеше наизуст улица „Войнишка“. Стотици пъти бе минавал по нея с файтон и сърцето му вече очакваше кога лявото колело ще скочи в дупката на калдъръма, ще го сепне и той — очакващ това сепване като предвестник — ще погледне наляво, дето зад високия прозорец понякога се мярва античният профил на Зография.
Сигурен бе, че тя винаги забелязваше неговото минаване, но никога не даваше вид, че го помни…
— Николаев, изпушете една цигара…
И скочи от файтона.
Прислужницата го посрещна разплакана.
— Госпожата е много зле след раждането, Ваше Височество… от снощи не ще да види малкия…а господин Тодор е на война …и тук няма ни доктор, ни свещеник.
Стаята изглеждаше голяма, защото бяха изнесли мебелите. Детето лежеше в проста дървена люлка, донесена от прислужницата. Зография бе някъде тук, но в полумрака князът не можеше да я види.
Прислужницата внесе свещ, здрачът стана жълто-треперлив и Батенберг забеляза леглото… По-рано в тази стая имаше пиано, семеен портрет и фарфорова ваза, пълна винаги със сноп бръшлян. В онези вечери Зография свиреше с едно интуитивно познание на света и от нейната музика Александър се усещаше заобиколен от синкави капки — един прозрачен и миролюбив дъжд, чрез който човек подава ръка на природата в себе си…
Сега леглото не дишаше. Зография лежеше с отворени очи и в разширените ѝ зеници нямаше нищо, което да напомня живот. Лицето ѝ бе бледно и неодушевено. Ръката ѝ с венчална халка – тръгнала към детето и стигнала на половин път – бе коленичила там, опряна на лакът. Тук все още нямаше смърт, но вече нямаше и живот.
Князът застана точно срещу лицето ѝ, повика я отчаяно наум, а после покашля. Тя помръдна ръка. Видя го. Облак припълзя през очите ѝ, разсея се и те блеснаха като измити. Лицето ѝ постепенно взе да се населява със сенки, оттенъци, усещания и кръв.
Зография бавно се завърна отнякъде, където я бяха повлекли против волята ѝ, и тя бе тръгнала, защото нямаше сили да се съпротивлява.
— Видя ли го?
— Чудесен е. Прилича на тебе.
— А аз исках да прилича на тебе.
Князът помисли, че е ранен и халюцинира. Тя му говореше на ти и признаваше нещо, което шест години той бе искал да чуе, а тя се бе пазела да намекне.
— Обичаш ли ме?
— Обичам те.
— Защо никога не си ми го казвал?...
Александър седна до завивката ѝ.
— Като свърши войната, ще си го казваме всеки ден.
Той знаеше за смъртта на Тодор. „Ще се оженя за нея.“
Трябваше веднага да изпрати за личния си лекар. Трябваше да намери лекарства. Или поне да я прегърне.
— Още ли вали?
— Не вали вече.
— Мислех, че снегът никога няма да спре…
Прибра ръката си, сякаш я издърпваше от друга невидима ръка, и я подаде на княза.
— Носи ми се бяло… много бяло… с дантели…
Беше толкова жива и тъй несравнима с онова, което помнеше за нея, че Александър се побоя от измама.
— Виж колко съм отслабнала… Но пак те обичам…
Устните ѝ се полуотвориха като на жаден човек.
— Искаш ли нещо?...
— Нищо…
Надигна се бавно и на пресекулки, стигна до него и ръцете, които го прегърнаха, бяха одухотворени ръце на ваятел. Опипа лицето му с пръсти на сляпа, опозна го и го обгърна като чуплива и краткотрайна собственост. Той не смееше да я докосне, за да не я умори. Обхвана въздуха около нея, но въздухът бе разлюлян и нетраен.
Тя с рязко движение отмахна завивката и се притисна до него… Миришеше на майчинство, йод и сапун. И беше по-неочаквана от непознато природно явление. Тялото ѝ като риба се блъскаше в шинела му, издаваше едва доловими въздишки, ликуваше и за секунда се спираше да почине.
В такава секунда той се отчая, прегърна я, като че тя беше първата жена на света — със страх, любов и упование в Бога, — а тя още повече оживя, засмя се високо и се смя дълго и звънко, като целуваше дрехите и ръцете му, говореше му с всичката страст, която бе останала в нея след всичко, и Александър бе потресен от тази жена повече, отколкото от самата война…
„Ще ме убият, щом съм толкоз щастлив…”
И скочи да търси лекар.
Тя остана устремена към него, а в усилието ѝ имаше спрял миг и затихващо мъртво вълнение.
— След войната…
И въздъхна с щастлив звук.
Той се боеше да тръгне. Боеше се и да остане. „Ще се махна, а после ще се оженим…“
— Обичай ме!... — извика тя с най-истинския си глас.
Князът се върна.
— И кажи на княз Александър да се ожени…
„Взела ме е за Тодор!“
На вратата Батенберг се сблъска с Ранков.
— Жива ли е?
Зография бе мъртва.
increase font size
