Божидар Николов е тенор ог големите музикални сцени на света и вокален педагог, който живее във Виена.
Г-н Николов, откъде е тази любов към операта, към пеенето. Кога за първи път се заинтересувахте от пеене?
- От съвсем малък имах хубав глас. Живеехме в София, имахме вила в Ловния парк и един съсед- зъботехник, чичо Ангел много обичаше да слуша стари шлагери. Дори бе окачил една тонколона на едно дърво и пускаше записи на Аспарух Лешников и други стари шлагери, много красиви песни. Знаете, Аспарух Лешников е наричан още "българският Джили" и цялата тази атмосфера, всичко това много ме впечатли. Заедно с чичо Ангел пеехме тези песни, макар, че той имаше груб глас. Покрай него научих текстовете на много шлагери и ги пеехме върху една подвижна врата, която слагахме за сцена. Това ми бе първата сцена.
Като ученик много исках да пея, имах чист глас. По това време в България имаше многобройни хорове, но само с момичета. Момчетата ги изолираха, тъй като гласовете им мутираха и не ги вземаха. Аз питах: "Другарко, може ли и аз да пея, само момичета ли ще пеят?", а те отговаряха: "Не, не, по-добре не с тези гласове", без да се ме чули! Това ме огорчаваше, но какво можех да направя. В един от хоровете тогава бе и една моя детска любов, тя изпълняваше дует с едно момче 1-2 години по-голям от нас. Докато тя пееше хубаво, той направо грачеше на сцената. Незнам как го търпяха с този глас, а народните песни, които изпълняваха бяха много хубави, една от тях бе "Стани, стани, Тодоре".
След основното училище отидох в Техникума по индустриална химия в София. Спомням си на ученическа бригада за рози изпях една гръцка песен, а сред берачките имало гъркини, и те започнаха да плачат. После дойдоха и ми казаха, че имам много красив глас. Междувременно запалих и едни съученик да пее, който по-късно стана и солист и тенор в Германия, след като завърши химия и Консерватория.
Как стана излизането Ви от малката, квартална сцена към голямата, световна сцена?
- В Техникума по химия имахме една преподавателка - Кацарова, която бе стара мома и ни преподаваше по физика. Атмосферата, която създаше бе лоша, направо токсична, а жлъчните й хапещи критики бяха отправени най-често към момичетата. Имахме страх от нея. И стоим пред кабинета и чакаме да влезем, а междувременно аз изпях една песен. Тя отваря вратата изведнъж и пита: "Кой пее така?". И аз си викам, сега ще ми намалят поведението, ще ходим при директора и т.н. А момичетата подмазвачки веднага ме издават: "Другарко, Божидар".
И тя ме въвежда в нейната стаия и ми казва, че имам глас на тенор. А аз тогава не знаех какво е тенор. Тя продължава: "Знаеш ли, че един ден може да си като Никола Николов, Димитър Узунов...". И добавя: "Ще говоря с проф. Киселова от Консерваторията да ти чуе гласа". И още на другия ден на ул. Григор Пърличев №1 (още помня адреса на къщата) зад министерството на земеделието отиваме двамата с нея при проф. Киселова. Аз обаче бях много притеснен. Посрещна ни една жена на години, с кок, модерен за това време. А стените в дома й с картини на певци, нейни ученици, в различни сценични костюми от коронните им роли. Чрез тях аз за първи път се докоснах до света на голямата музика.
Тя поиска да се разпяваме, а аз това никога не бях го правил и не можех да вляза в гамата, която тя ми дава. Толкова бях притеснен, че накрая проф. Киселова ми каза просто да й изпея една песен. Песента се казваше "Еделвайс". Тогава бях 16-17 годишен. Тя бе очарована от моя глас. Проф. Киселова каза на Кацарова да ме заведе в хор "Г. Кирков" и да ме представи на диригента Самуил Видас. В България по това време имаше много самодейни хорове, но диригентите бяха с високо музикално образование от Консерваториите. Проф. Киселова заръча да отида в хора, да седна при тенорите, да слушам, да се разпявам, но не по-високо от фа, защото гласът ми мутираше.
Имаше личности в хора, които ми повлияха не само на музикалното израстване, но и като човек. След това прослушване станахме много близки и с моята учителка Кацарова, която се радваше, че ме е открила като талант.
Как гледаха вашите родители на пеенето ви? Казваха ли "Музикант къща не храни" или ви подкрепяха?
- Моите родители бяха обикновени хора, татко бе търговец, а майка ми - домакиня. Хубаво е, че искаш да пееш, каза ми татко навремето, но по-важно за мен е, че ти няма да пушиш и да пиеш (алкохола и цигарите са несъвместими с пеенето), така, че пей. Хор "Г.Кирков" ми даде много.
Познавате се с Пласидо Доминго, работил сте с него не веднъж през годините. Знаете, той е бил спортист в началото и е казвал, че на сцената е трябвало по друг начин да се учи да диша, за разлика от спортното дишане. Вие имате ли някакъв скрит спортен талант?
- Със спорта съм скаран. Пеенето винаги ме е интересувало. Многократно в моите интервюта съм говорил за работата си с Пласидо Доминго и за това, че само ние двамата сме изпълнявали операта "Сид", и за съдбовната си връзка с героя от операта. Само да отбележа още един факт: Карузо е отварял сезона 17 пъти в Метрополитън, а Пласидо Доминго се записа 18 пъти.
С него пътишата ни се разделиха по по малко необичаен начин: един път му отказах да пея в една негова опера, и той повече не ме покани да работим заедно. Много са чувствителни за тези неща. Това се случи и с Клаудио Абадо, отказах му една малка роля, която не ми хареса и той повече не ме покани, въпреки, че съм правил 7 постановки с него. После го видях на летището случайно и се заговорихме, и го попитах : "Маестро, кога ще пеем пак заедно?" "Да, да, разбира се", отговори той и никога повече не се обади.
Има ли още някоя роля, която искате да изпеете и на коя сцена?
- Вече не пея, вече съм на 66 години, имам го още гласът, но човек трябва да знае кога да спре. Водя активно майсторски класове.
Интересно е как започнах да преподавам. Преди доста време получавам мейл от една певица от Хамбург, в който ми съобщава, че има технически проблем с гласа си, и че ме е слушала многократно, и се възхищава на моя глас и моята техника. Щеше да пее "Травиата" и искаше да поработи с мен. Аз се сепнах първоначално от молбата й, защото не съм професор, не бях преподавал изобщо, но съпругата ми ме окуражи и каза: "Веднага й пиши да се срещнете и да решите проблема".
Певицата имаше проблем с ниския регистър на гласа и аз й помогнах, тя взе няколко урока и много се зарадва на помощта. В края на срещата ни попита дали може да изпрати една нейна колежка на уроци и така се завъртя колелото.
Кое е разковничето един оперен певец да стане преподавател, защото не всеки го умее.
- Така е, има много големи певци, които не знаят да обясняват. Това е педагогически подход. Певците работим много с представи, това не е като да си на пианото, всеки от нас трябва да си намери акустиката. Пеенето е нещо живо, ние не пеехме с микрофони едно време, макар, че в последните години започнаха да пеят с микрофони, но това е друга тема.
Българската оперна школа бе боготворена в Европа, има ли я още?
- Българите по природа имаме богати гласове. Харесвам най-старата школа - напр. баритонът Събчо Събев, с майка италианка от Венеция и баща българин. Много голям педагот е бил, бил е учител на моя учител - Никола Николов. Събев учи в Академия "Санта Чечилия" при най-известния музикален педагог Енрико Розати, който пък е учил при Котони, избран лично от Джузепе Верди за представяне на новата му опера Дон Карлос и Котони пее за първи път Родриго.
Аз съм възпитаник точно на тази стара италианска школа на белкантото. Има още един известен педагот- Христо Бръмбаров, който също е от старата италианска школа; те я донасят в България и техни ученици са Николай Гяуров, Гена Димитрова, Никола Гюзелев...
Какво е за вас Никола Николов?
- С него съвпадение имаме само с имената, нямаме роднинска, макар, че той ми бе като баща. Никола Николов ми помогна много с техниката на гласа, още когато бях солист на Виенската опера. Всеки ден ходех на уроци при него, докато си бях в България и за месец и половина гласа ми стана много професионален. И като се върнах на сцената във Виенската опера Michèle Crider, сега професорка в Залцбург, Моцартеум, веднага забеляза тази промяна в гласа ми и ме поздрави. И само при Никола Николов се подготвях. Изключителен човек и ерудит.
На кои млади оперни певци трябва да се обърне внимание?
- От младите бих споменал Иво Станчев, назначен от тази година като солист на Виенската опера. Бих добавил и Светлина Стоянова, мецосопран, тя бе за кратко във Виена и пее на други сцена сега. Ще посоча още Божидар Божкилов, а също младият баритон Йосиф Славов, много талантив, изключителен баритон, той направи много запомнящи се роли в Старозагорската опера и сега пее на големите сцени по света. След Соня Йончева и тях не виждам нови попълнения.
На моите майсторски класове искам да обучавам безплатно по един млад български талант за оперен певец, но къде ги?
Дъщерите ви вървят ли по вашия път?
- Едната ми дъшеря е на 20, а другата скоро стана на 15. Голямата ми дъщеря много хубаво пее "Облаче ли бяло". Когато бе на 13 се яви на един детски конкурс в Чехия и спечели 2 награда с една българска песен на Борис Машалов - "Зън, зън, Ганке ле". Малката също се яви на конкурс и спечели грамота. Но не мога да кажа, че им влияя да се занимават с пеене.
Какво мислите за оперното изкуство днес?
- Разочараван съм много от оперния свят в последните години заради промяна във вкусовете на постановките, които се предлагат на зрителите. Едно време диригентите имаха много репетиции с певците, защото водещото в операта е гласът. Аз нямам нищо против режисурата, но онази, старата, класическа режисура - напр. на Дзефирели, Otto Schenk, Ponnelle...
В последните години постановките стават пошли, с привнасяне на политика, което действа депресиращо. Преди много години гледах по телевизията една постановка на "Аида" на операта в Хамбург - на сцената тичат хора с автомати, войници с каски, санитарки с носилки, та това няма никаква връзка с операта. Това, което ме дразни е, че този режисьор използва името на Верди, изключителната опера "Аида" и нейната музика за свои цели. Използва гласовете на певци от операта в Хамбург пак за свои пристрастия.
Разочарован съм, че певецът в операта вече не е важен, той трябва да тича из сцената едва ли не запъхтян. Не казвам, че трябва да бъде статичен, както навремето са стоели и само са пеели. Но трябва да се спазва епохата. Не върви на Моцарт и Дон Джовани вместо белите, прекрасни перуки да им сложат каска или нещо друго. Хората от старата школа не мислят така. Но какво биха казали младите?
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
